Въпросът за злото може да се разглежда смислено, когато говорим за световен процес под управлението на Бога. Именно в този процес изпъква едно чуждо тяло, което поставя под въпрос добротата на Бога или творението, или Твореца и творението. Тук проблемът за теодицеята се очертава приблизително така: Ако Бог е добър и всемогъщ, можем ли при наличието на зло в света да Го наречем добър и всемогъщ?

Повдига се също въпроса за съвършенство на творението: Ако творението е добро, при наличие на злото очевидно не е съвършено или съвършенството му е ограничено. Също толкова важен е въпросът за съвместното съществуване на Твореца и творението. Ако има световен ред, вероятно съществуването на злото го е нарушило. При разрешаването на тези въпроси къде се намираме ние? Така може да се питаме, когато разглеждаме отношението между Бога и творението и световните процеси абстрактно и външно, когато не желаем да забележим, че това отношение има център в Библията и християнството. Именно от гледна точка на този център и във връзка с него можем да разберем истината за Бога, света, човека и злото.

 

Желанието ни е да вникнем в отношението между Творец, творението и злото от християнска гледна точка. Търсим мястото на злото в отношение между Твореца и творението, в общия световен процес под управлението на Бога. Тук имаме предвид спасителното дело на Христос. Тръгвайки от тук може да се каже следното: за злото трябва да се говори само с поглед назад, защото чрез Христос преди две хилядолетия то е осъдено и ликвидирано. Твърденията макари странни и нереални са ни, че само с поглед напред ще стане ясно неговото напълно премахване във Второто Христово идване. Сега можем да говорим за характера на злото и ролята, която е играло, играе и може би ще играе. То е врагът, кого Бог не е искал, не е търпял и когото когото отстранил от пътя.  Затова, ако злото не бъде видяно назад, когато е било победено от Христос, и в перспективата, когато ще бъде напълно отхвърлено, значи никога няма да бъде видяно. Тогава човек би се страхувал от идеята за ужасното, а не от самото него. От самото зло човек се бои по странен начин само тогава, когато окончателно ще се загуби, то не може да плаши.

 

От тук следва втората констатация, според която злото все още съществува и е опасно.  Но всичко, което то може да извършва, е извършено със силата на победено зло, като отглас на онова, което е било, но вече не е. Злото може още да бъде до толкова валидно, доколкото не е напълно отстранено и доколкото хората още го очакват. Но царството на злото е разрушено. А съществуващият остатък от злото в света е недобре видяно от нас добро.

 

Според третата констатация злото може да се проявява в това победено положение само чрез Божието допускане. Тъй като ние не познаваме все още доброто в неговата пълнота, Бог позволява на злото да управлява своята призрачна власт, да бъде забележимо и да ни притеснява. В този образ, след възкресението Христово, злото още съществува, защото Бог го търпи още. Той го търпи, за да не ограничи свободата ни. Злото ни помага да изберем добрия път. В този смисъл допускането му е за наше добро.

 

Последната констатация гласи: тъй като злото в този свой образ на победено е под Божието разпореждане, дори и то, което не желае да служи на Бога, все пак служи на Христос и на християнската вяра. Злото ни отваря очите за истината, която търсим. Като враг на Бога, който е разбито е разбит на полесражението и заловен, злото служи на Бога. И макар докато то съществува и е покрай нас никога да не можем да сме сигурни и спокойни, важно е да помним, че Бог се е погрижил и злото да принадлежи към нещата, за които се казва, че трябва да служат за най – доброто на тези, които обичат Бога.